Аз не исках това да се случва,но се случи.Ти ме притисна и нямах избор и го направихме.И сега какво, как ще продължи играта,която започна да загрубява.Играта ,в която са замесени толкова хора и съдби.Всичко е грешно и няма оправдание и смисъл.Защо ли търся смисъл в безсмислието.Мислех,че всичко ще ти омръзне и бързо ще забравиш случката,но ти непрестанно ме тъсиш с очи,с тяло и мисъл,дори когато е невъзможно да ме виждаш аз съм загнездена в мозъка ти.Името ,очите ми движенията ми търсиш ги ,усещам го и ме желаеш.Чувстваш се в капан,защото ме искаш,а не можеш да ме имаш.Странното е в това,че и ти започна да смущаваш мислите ми.Тази игра започна да ми харесва,защо ли?!Дали, психоатаките ме заинтригуваха,дали защото в отчаянието търсех начин да оцелея или се поддадох на някаква тръпка.
 Сега усещам,че чрез мен ти бягаш от капан,който сам си си създал и търсиш моята искрена и жизнерадостна същност.Аз ти давам много и нищо не искам в замяна и това те хвърля в размисъл.Не си срещал такъв човек,защотото всички край теб са двулични.Изпадаш в паника мислейки,че може да съм с друг и това те побърква,а нямаш право да го искаш и това също те влудява.Бягаш ,но се връщаш и оставаш,защото усещаш топлина и сигурност.Каква забежка е това и как ще свърши?!Аз реших да се оставя на течението,дано не се удавя...