Когато научих новината,че баба ми е починала ,се сринах,нормална реакция на човек,който за първи път загубва близък.Съвзех се и набързо спретнах багаж,хванах първият влак за Трявна.В самотата на купето отворих дамската си чанта и видях"писмото",забравено от месец не пуснато в пощенска кутия.
     Захласната по работа и грижи по децата,така и не намерих време да отида при баба ми и дядо ми и да благодаря за приказното детство,което ми бяха осигурили.Внезапна носталгия ме накара да напиша това писмо,което разнасях от месец в чантата си и да покажа любовта си към тях.
    Хора,колкото обикновени,толкова и необикновени,съхранили духът на възраждането,с богата култура и природна интелигентност.Бях много малка,когато дядо ми купи стара къща в едно село Веленци на 3 км от Трявна.Трудно стигнахме до там по кълдаръмен път оцелял през годините.Влязохме в двор,в който имаше геран с параклис,това ме впечатли много кладенци бях виждала ,но икони не.Малкото ми сърчице тупаше от вълнение и страх,сякаш бях попаднала в замъка на спящата красавица.Продължихме нататък,минахме по каменна стълба и отворихме триметрова порта,през тази врата притежателят на къщата художник-иконописец  влизал на кон до главната одая,обзаведена с долапи целите в дърворезба,стари турски печки-джамали и стени обсипани с картини.Всичко това беше много красиво и може би това породи страстта ми към рисуването по-късно.В тази къща премина голяма част от детството ми.
     Баба ме будеше рано и ме водеше в гората за гъби,често ходехме до Боженци направо през горските пътеки,минавахме през дъхави поляни с горски ягоди.
     Дядо ми Рали ,беше сладкар в санаториума"Царица  Йоана",той прави и до днес захарни петлета ,бяло сладко и невероятни торти,макар да е прехвърлил 95 години.Преживял войни и кризи,загубил близки хора,той и до днес не загубва духа си ,а мъдроста му ме зарежда с енергия до ден днешен.
    Бабините вкусни гозби,дядовите петлета,песните и гъдулката на ,която свиреше ,ме караха да очаквам вечерите с нетърпение,защото те се превръщаха в едно страхотно шоу.
    Всичко това мина през главата ми по време на пътуването ми,спомените следваха един след друг,а вината ми растеше,растеше усилвана от монотонният шум  на влака и сякаш нашепваше "защо не пусна писмото,писмото,писмото...",кой ще го прочете сега....
    Пристигнах на погребението и през сълзи разказах на дядо как съм забравяла да пусна писмото,как съм искала баба да го прочете.Той ,както винаги постъпи мъдро въпреки мъката си ме накара да и го прочета.Прочетох го плачейки и го оставих  до нея.Усетих как от плещите ми падна огромен товар,почувствах,че тя е до мен,че ме обича,че чува всяка моя думичка.Моята баба Елена ме пази и до днес ,защото е жива в сърцето ми.

 

 
 

Много хубаво!И аз имам хубави спомени от моята баба и тя си отиде и често си спомням за нея,обичала съм я повече от майка!

Мъртвите остават живи в мислите ни ,в сърцата ни.Те ни закрилят и напътстват и бдят над нас от отвъдното,не го ли усещате понякога?